Чифт кафеви очи...

Помниш ли как ме гледаше? Помниш ли как се смееше лицето ми? Помниш ли спомените ни, преживяванията ни? Не си ги забравил, нали? Мина време, но ги помниш, зная! Помниш ги също толкова добре, колкото и аз помня твоите очи. Помня първия път, в който те погледнах, без да мисля много, без да търся твоя поглед. Той сякъш като магнит привлече очите ми. Гледах без да зная нищо, без да чувам, без да осъзнавам какво и защо се случва. Просто те гледах в очите. Толкова кафеви, дълбоки, бистри, чувствени, искрени, топли, невинни... Толкова много думи с които да ги опиша, но не достатъчни. Гледах ли, гледах... Какво ли си мислех...
Тези очи ме подлудяваха, караха ме да не спя, виждах ги навсякъде... Този чифт кафеви очи...

Мина време, а аз още пазя спомена за тях, все още ги виждам, все още чувствам погледа им по кожата си...

А ти помниш ли... Помниш ли как ме гледаше, как се смееше, как ме обичаше? Аз помня и никога не ще забравя нито спомените, нито любовта, нито онзи чифт кафеви очи...

Пак е Лято...

Пак е лято. Излизам навън в ранната утрин и усещам как слънцето гали кожата по тялото ми. Вдишвам свежия въздух и си спомням за летата когато бяхме малки. А ти помниш ли? Помниш ли как тичахме голи в градината, как гонехме пеперудите, как си играехме на люлката в градината на баба, как пръскахме с вода веселото куче, скачащо на двора в прахта? А как карахме колела по прашните, селски улички, как празнувахме всеки празник заедно, как се цапахме с торта, как се пръскахме с вода... Толкова спомени за отминалото детство... Та ние израстнахме заедно, а сега всеки от нас пое по свои собствен път. Вече ги няма ония весели, безгрижни дни, няма я люлката, няма ги ожулените колена и натъртените лакти...
Кой е мислил че ще порастнем...Преди не знаехме какво е болка и тъга. Не знаехме какво е обич и омраза, но сега вече знаем. Сега обичаме и мразим, плачем и се смеем, но не защото имаме нова кукла или камионче. Как искам понякога още да плача, да крещя. Да играя на криеица, да се катеря по дърветата, но всичко хубаво си има край. Порастнахме. Вече знаем и можем толкова много и не сме онези наивни малчугани...
Един дъх от свежия, сутрешен въздух, един полъх на топлия вятър, една крачка в стария двор, едно премигване, един спомен... Преди бяхме деца, а сега вече не сме. Сега можем само да си спомняме онези лета с носталгия, онези игри, онези мечти, онова безгрижие, което цареше навсякъде...